Смъртта е единственото абсолютно сигурно нещо в живота, и въпреки това повечето родители я избягват като тема. Прикриването й обаче не предпазва детето — то само го оставя без инструменти, когато неизбежно се сблъска с нея.

Децата имат естествено любопитство към смъртта — виждат мъртво животно на улицата, умира домашен любимец, загубват баба или дядо. Тези моменти са покани за разговор, не за заобикаляне. Детето, което получи честен, спокоен отговор, изгражда рамка за разбиране. Детето, което получи „той замина на пътешествие“ или „заспа“, получава объркване и понякога — страх от сън или пътуване.

Думите имат значение. „Умря“ и „смъртта“ са по-добри от евфемизми. Те са точни и не пораждат допълнително объркване. Обяснението трябва да е кратко и конкретно: „Тялото му спря да работи и той умря. Вече не боли. Вече не диша.“

Детето ще зададе въпроси, на които не можете да отговорите — „Защо умира хората?“ или „Кога ще умреш ти?“ Честният отговор е: „Не знам точно кога, но смъртта обикновено идва след дълъг живот. Аз се грижа за себе си, за да бъдем заедно дълго.“ Не обещавайте безсмъртност — детето може да разбере истината и да ви разчита като надеждно.“

Тъгата е нормална и трябва да бъде назована. „Тъжно е, нали? И аз се тъжа. Нормално е да ни липсва.“ Детето, чиято тъга е потвърдена, се чувства по-малко самотно в нея.

Позволете на детето да участва в ритуалите по подходящ начин — да нарисува картинка, да остави цвете, да разкаже нещо за починалия. Ритуалите помагат на всички да преминат скръбта.

Ако детето проявява продължителна тревожност или поведенчески промени след загуба, потърсете помощ от специалист. Скръбта при децата не изглежда винаги като скръб — понякога е раздразнителност, регрес или физически оплаквания.