Едно от най-дълбоките противоречия в родителството е следното: обичате детето си и искате да го пазите, но именно прекомерната защита може да се превърне в пречка пред неговото израстване. Насърчаването на самостоятелността не е изоставяне — то е доверие, изразено на практика.

Самостоятелността се изгражда постепенно, чрез малки стъпки, съобразени с възрастта. Тригодишното дете може само да се облече. Петгодишното може само да си налее вода. Осемгодишното може само да си приготви закуска. Всяко от тези действия, овладяно самостоятелно, носи на детето нещо незаменимо — усещане за компетентност.

Устоете на изкушението да правите нещата вместо детето само защото го правите по-бързо и по-добре. Целта на родителството не е ефективност — целта е развитие. Когато позволявате на детето да се бори с нещо и да го преодолее само, вие му давате много повече от изпълнената задача.

Грешките са неразделна част от процеса. Дете, което не е правило грешки, не е научило нищо ново. Когато детето сбърка, реакцията на родителя е от решаващо значение: „Какво научи от това?“ е много по-добър въпрос от „Как можа да направиш това?“.

Давайте на детето истински избор. „Искаш ли да облечеш синята или червената тениска?“ е не просто въпрос за дрехи — това е упражнение в автономия. Детето, което редовно взема малки решения, изгражда увереност да взема по-големи в бъдеще.

Езикът на подкрепата е важен. „Опитай сам — аз съм тук, ако имаш нужда“ е различно от „Дай, ще го направя аз“. Първото казва: „Вярвам в теб“. Второто казва: „Не съм сигурен, че можеш“. Децата чуват тези послания много по-ясно, отколкото мислим.

Самостоятелното дете не е дете, оставено само — то е дете, на което е вярвано достатъчно, за да порасне. Родителят, който съзнателно прави крачка назад в точния момент, прави крачка напред в отглеждането.