„Браво, много си умен!“ изглежда като идеалната реакция, когато детето постигне нещо. Но изследванията в областта на детската психология показват, че именно този тип похвала може да навреди на дългосрочната мотивация. Разликата между похвала и насърчение е по-важна, отколкото звучи.

Похвалата е насочена към личността: „Умен си“, „Красива си“, „Най-добрата си“. Тя е условна — казва на детето, че е ценено заради качество или резултат. Когато следващия път се провали, детето влиза в капан: „Ако не съм успял, значи не съм умен“ и избягва нови предизвикателства, за да запази имиджа си.

Насърчението е насочено към процеса: „Видях колко усилено работи по тази задача“, „Опита пак, въпреки че беше трудно — това е смелост“. То не зависи от резултата — то признава усилието, стратегията, постоянството. Детето разбира, че ценното е именно това, което контролира.

Психологът Карол Дуек е изследвала тази разлика в продължение на десетилетия. Децата, похвалявани за интелигентност, избират по-лесни задачи след неуспех. Децата, насърчавани за усилие, избират по-трудни — и се справят по-добре в дългосрочен план. Думите, с които реагирате, оформят убежденията на детето за себе си.

Ефективното насърчение е конкретно. „Добра работа“ е по-малко полезно от „Забелязах, че преправи тази част три пъти, докато не остана доволен — това е истинска настойчивост“. Конкретността показва на детето, че наистина сте обърнали внимание и го познавате.

Не трябва да се избягва всяка похвала — тя е естествена и топла. Въпросът е в баланса и формулировката. „Горд съм с теб“ е различно от „Толкова си умен“. Първото изразява вашата емоция; второто поставя етикет, от който детето може да се страхува да не загуби.

Думите на родителя стават вътрешния глас на детето. Когато насърчавате усилието, настойчивостта и смелостта да се опитате отново, вие програмирате детето за устойчивост — качество, което ще му служи цял живот.